Въздъх, прибрахме се накрая! Както очаквахме, пътуването беше тежко, беше дори по-трудно отколкото си представяхме: най-опасното място по пътя – прохода Вратник не беше почистен, не са си направили труд дори да го опесачат. Въпреки новите ни зимни гуми, колата на няколко пъти сериозно поднесе на завоите, нарочно внимавах да не гледам надолу – към пропастите, бях вкопчена в седалката и половин час стоях неподвижно, като препарирана. Но най-страшничко беше, когато един засилен джип изскочи изневиделица зад завой(а мястото бе тясно, достатъчно да мине една кола) и само благодарение на бързия рефлекс на Тяната, двата автомобила успяхме да спрем на половин метър един срещу друг.
Иначе красиво, ослепително бяло и искрящо навсякъде, като замръзнала във времето зимна картина. Исках да снимам, много да снимам, за да запазя спомен, но се страхувахме да спираме често, да не би след това да не успеем да потеглим :-). Движението през прохода беше слабо, през цялото време се разминахме с около двайсетина коли, очевидно малцина като нас са събрали кураж(или по-точно са имали неблагоразумието) да пътуват през Вратник. Едва когато на слизане съзряхме чешмичката и най-вече хора, събрани около нея, изпуснах въздуха и задишах спокойно. И все пак, хубаво беше, дори само заради гледките си струваше.
Началото на Вратник
