Снощи започна и досега не е спирал, неуморно затрупа улици и градинки с дебело бяло покривало, най-малко 50см, а студът пронизва чак до кости. По радиото чух, че са обявили код червено за много области и май, види се, наскоро няма да се приберем в Ямбол. Един мъж, на паркинга, напразно се опитваше да запали колата си, ругаеше, псуваше намръщен, а когато най-сетне успя, затъна в дълбокия сняг и се наложи две жени да напрегнат всички сили за да го избутат на пътя. После, в махленското магазинче, чувах хората намусени да протестират срещу времето, няма ли да спре вече да вали, тъкмо изринах снега и пак натрупа до колене, един дядо разтревожено се провикна, че утре няма да дойде колата с хляба, затова предвидливо ще се презапаси за два дни напред.
Внезапно си помислих, че всеки иска това, което няма. В моя роден град от много години снегът е рядкост, едва докато покрие земята, ние вече сме излезли, да се замерваме с топки или да съберем две шепи от тротоара за някое малко снежно човече, радваме се като деца. И сега, като гледах сърдитите старци, ми стана весело, помислих си – на мен пък адски много ми харесва да вали и да натрупва, да вали и да натрупва, да вали и да не спира :) Искам, докато сме тук, да се заситя от газене в преспи, да нося шал и шапка и ръкавици и да правя снежни човеци.
