Закуската я пропуснахме, наплисках лицето набързо с вода, облякох се небрежно – с клин, ботуши до коленете и дълъг провиснал пуловер и излязохме навън още сутринта за ранна разходка по снега, да усетим неделята и вятъра и по-скоро да открием хубаво разсънващо кафе. Ама много весел беше този предиобед(за разлика от миналата неделя), раздвижихме тялото с бавно и продължително вървене, без да мислим и говорим, оставяйки сетивата в пълен покой, а кафето отложихме за накрая, като завършек.
В заведението умувахме дълго върху съдбата, Тяната ми разказа за пореден път как на 17 януари 94-та година в същия район, съвсем наблизо, катастрофира тежко с колата, по вина на друг шофьор, с който се разминали в дълбокия сняг; спомня си само ослепителната светлина на фарове отсреща, когато се събудил в болницата след дълга безпаметна кома. Срещата очи в очи със смъртта променя завинаги мирогледа му и цялото му възприятие за света и хората, вече приема всеки миг от живота с благодарност и всеки нов ден като Божи безценен дар. А после дълго мислих за това.
