Сладкиш с локум

Този сладкиш съм го правила четири пъти и на всички у дома много се харесва, наскоро изпекох и на една приятелка и тя също се влюби в него. По принцип предпочитам кексовете да са с яйца(с колкото се може повече – обикновено слагам по 6-7), този е само с кисело мляко, но тестото му става много пухкаво и вкусно.

По-хубав се получава ако се съчетаят два вида локум, аз го купувам насипно от Кауфланд(защото е по-цветен и по-ароматен от другия в кутийките), като обикновено комбинирам ягода с кокос. Този път го направих само с ягодов, понеже имах останал от миналия път и ми беше достатъчен.

Сладкиш с локум
/източник/

1,5 ч. ч. кисело мляко (около една кофичка)
1,5 ч. ч. захар
1/2 ч. ч. олио
1,5 ч. л. сода бикарбонат
3 ч. ч. брашно
1 – 1/2 кутия локум

добавям от себе си и 1 ванилия

В дълбок съд изсипвате киселото мляко и прибавяте содата, за да се угаси в млякото. Разбърквате. Прибавяте захарта и олиото, разбърквате добре. И накрая брашното и отново разбърквате до хомогенна смес.
В намаслена тава или форма за кекс изсипете сместа и наредете локум на малки резенчета.

Забележка: В сучай, че използвате кръгла и дълбока форма за кекс, изсипете половината смес и наредете нарязаните на половина парчета локум, след което изсипете остатъка от сместа. Ако е в разлята и плитка така наредете локума след като изсипете сместа, но без да го притискате надолу.
Печете в предварително загряна на 200 градуса фурна.

Върна се шишко и диети, миети отидоха на кино :-). Днес, освен сладкиша, и една пица с всичко, което намерих в хладилника. Ще увелича, както е тръгнало, минутите за сутрешна гимнастика.

За града и селото пак – къде е по-добре

Страховете ми, че идеята да живеем на село ще срещне неодобрението на повечето ни приятели, не се оправдаха, точно напротив – по-голямата част от тях ни поощряват и от всички разговори досега ми светна една лампичка – че хората на днешна България асоциират селото с чистия въздух и безопасната домашно приготвена храна, с по-природосъобразния начин на живот. А една приятелка, която от 13 години живее в Испания(междувпрочем от нейната реакция се притеснявах най-много) дори възкликна “Приветствам те за доброто решение! Навярно ще имаш много работа и ще чистиш на животни, но ще се храниш здравословно и ще живееш на слънце.”
Разказа ми за нейна позната българка от Валенсия, която отскоро обработвала със съпруга си един декар място, как през първата година ставали обект на присмех от страна на другите българи наоколо, “…ала когато им отидохме на гости и ни направи салата, всички се нахвърлихме на домашните домати и краставици. Не помня откога не съм яла така сладко”.

Напоследък в Гърция и Турция хората масово продават жилищата си в града и мигрират към селата, за да си произвеждат всичко сами. За българите обаче, това е необяснимо и…ексцентрично – може да умират от глад и както казва Тяната “да ръфат само хляб и маргарин”, но продават големия двор на село, за да се пъхнат в 50-квадратова панелка в Люлин, пък недай си Боже да отидат в чужбина, еееех, сбогом, мили българи, аз съм вече нов човек :-). Слава на Бога, че с моя любим мъж сме оперирани от такива комплекси.

Лятото, по всяка вероятност, ще изкараме пак на морето. През това време ще продължаваме да четем обяви и да търсим мечтаната къщичка на село. Ако не стане тази година, живот и здраве – догодина.

Вкусът на детството

В манастира на Гергьовден. Промъкваме се мъчно между тълпата, хванати за ръка – да не се изгубим всред хората, по някое време ми изкрещява:
- Отиваме до сергиите, да те черпя нещо, което отдавна не си яла!
- ?!?!
- Вкусът на нашето детство – хили ми се.
След малко ближем захарни петлета и си разказваме с носталгия за едно време – какво е било и ала-бала, смеем се и се плезим с боядисаните червени езици.

 

Търсих в Гугъл как се казва, но не намерих. Толкова е красива/надявам се да е билка, не ми прилича на плевел :-)/ и жалко, че не и знам името.

Три дни

Ще те посрещна с букетче от макове и любимия ти локумен сладкиш.

Неделята ме заведе…

До манастира вчерашната сутрин. След дълго колебание пеш или с колелото, надви транспорта :-).

В двора, навсякъде по масите, хора обядваха. Да не се отличавам с чашата кафе, седнах на земята до японската роза, вестника си да изчета.

Най-омайната съботна разходка

От цяла седмица не се бях качвала на колелото: поставих си ново предизвикателство – да изминавам пеш 10-12 км на ден. Разбира се сутрешната гимнастика, отнемаща ми един час, не съм я спряла – денят ми започва с ранно ставане, чаша горещо кафе + интернет, гимнастика, после от два до три часа вървене пеш, а готвенето и домакинската работа свършвам следобед.

Днес за разнообразие реших да направя разходка с велосипеда до близките села, на разстояние до 15 км, така че с връщането да не станат повече от 30. Тръгнах рано и карах бавно, насладих се на сутрешното не много силно слънце, дори спрях в първото село и пих кафе.
Признавам си за малък(между другото ужасно приятен) инцидент – заблудих се по една стара ръждясала табела, поставена дявол да я вземе, кой знае откога на шосето и указваща пряк път между две села, та тръгнах по него в нивата, а се оказах на съвсем друго място, но пък самото пътуване беше толкова симпатично(виж снимката). После се върнах обратно и продължих. Когато имаш ясно определена цел и знаеш накъде вървиш, дори да се отклониш за малко от правия път, винаги ще намериш вярната посока.
Докато се движех по черните друмища, където е тихо, изпитах възторг от птичите песни и шумоленето на вятъра в тревите, толкова отпускащо, а по шосето слагах слушалките и си пусках аудио книга, да заглушава воя на автомобилите и пътуването да минава бързо.
Хубаво беше, хубаво, хубаво.  Наскоро пак.

Лошото не умира

Незабравки отново и сенки. Сянка е в сърцето ми заради сторени ми злини отпреди години, незабравени. Върнаха се и застрашително напомнят за себе си.